Патрон

Петко Рачов Славейков (17 ноември 1927 – 1 юли 1895) е роден във Велико Търново. Баща му Рачо Казанджията е от стар занаятчийски род, слабо образован, но е с горд български дух. Майка му, Донка, умира скоро след раждането.

Петко Славейков учи последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Усилено се самообразова с много четене в библиотеките на манастирите около Велико Търново. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов при Емануил Васкидович, разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западно-европейската литература. Първото му литературно произведение – „Акатист на три светители“ – е запазено. През 1843 г. става учител във Велико Търново. Но за написаното „Прославило се Търново със славни гръцки владици“ е изгонен и последователно става учител в други села и градове – Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др. Преподава по взаимо-учителния метод като продължава да чете. Развива важна културно-просветна дейност и до 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки. Н. Михайловски го запознава с руските поети и писатели. От 1852 г. отпечатва първите си книги – „Смесена китка“, „Песнопойка“, „Басненик“. Пише поемата „Бойка войвода“ (1853) под влияние на революционните събития около Кримската война (1853 – 1856) и много бунтовни песни. След неуспешното въстание на дядо Никола в Търново П. Р. Славейков насочва усилията си към пробуждане на националното съзнание. Като учител в Търговище издава български сатиричен вестник „Гайда“. След като работи известно време във Варна, заминава за Цариград, поканен от Българското библейско дружество да редактира българския превод на Библията.

В Цариград П. Р. Славейков издава вестник „Гайда“ (1863 – 1867), вестник „Македония“ (1866 – 1872), списание „Ружица“ (1871), сп. „Пчелица“ (1871), сп. „Читалище“ (1872 – 1873), „Звънчатий глумчо“ (1872), в. „Шутош“ (1873 – 1874), „Костурка“ (1874). Славейков се очертава като най-известния български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в черковната борба и става един от ръководителите ѝ. По-късно бива учител в българската Екзархия.

За статията „Двете касти и власти“ (в. „Македония“) е арестуван и обвинен във връзки с революционния комитет в Букурещ.
1873 г. създава известната поема „Изворът на белоногата“. В 1874 г. основава българска гимназия в Одрин, където се бори с гръцкото влияние върху българите.

През 1875 – 1877 г. е учител в Стара Загора. Пише борчески стихотворения. След неуспеха на Априлското въстание (1876), е арестуван. Окован е отведен в Одрин на разпит. Проявява изключителна доблест и е освободен. На 11 юли 1877 г. посреща заедно със старозагорското гражданство отрядите на ген. Гурко и на ген. Столетов. Оглавява първият административен съвет, т. е. става първият кмет на Стара Загора.

По време на опожаряването на Стара Загора един от последните напуска града. В пожара загубва ръкописите си и събраните 15000 пословици. По време на Руско-турската освободителна война се сближава с руските войни, превежда през Стара планина отряда на генерал М. Д. Скобелев, става свидетел на Шипченската победа и на Шейновската епопея. Придружава руските войски до Сан Стефано.

След Освобождението Славейков е активен общественик. Заедно с Петко Каравелов като депутат във Великото народно събрание се бори за демократична конституция. Става председател на Народното събрание (1880) и министър на просвещението и вътрешните работи (1880 – 1881). Издава в. „Остен“ (1879), в. „Целокупна България“ (1879), в. „Независимост“ (1880 – 1883), в. „Търновска конституция“ (1884), в. „Истина“ (1886), в. „Софийски дневник“ (1886) и в. „Правда“ (1888). За подчертани демократични идеи и участие в политическите борби е арестуван, забранено му е да учителства и му намаляват пенсията.

Дълбоко огорчен, умира в София на 1 юли 1895 г.

И в оригиналните, и в подражателните си творби П. Р. Славейков доразвива българския език. Пише исторически патриотични песни и поеми, любовна и пейзажна лирика под влияние на руските поети Пушкин, Фед и Карамзин. Запазени са части от исторически патриотични поеми (написани най-вероятно под влияние на Паисиевата история – „Крумиада“, „Кралев Марко“, „Самуилка“). Издава два сборника с народни песни (1860, 1868), възстановява събраните пословици (17000 на брой). Освен поет, писател и журналист, П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; проявява се като географ, историк и мемоарист. Издава „Български притчи и пословици и характерни думи“, изследва българските обичаи, обредната система, демонологията и народопсихологията.

Днес с още по-голяма сила звучат думите му: „Искате ли да познаете силата на една държава и да предскажете бъдещността ѝ, разгледайте какви и колко са училищата ѝ.“